Февруари. Сутрешният студ, бръснещ и мразовит не можа да спре насъбралата се тълпа. Пантеонът на възрожденците отново се изпълва с хора – деца, младежи, възрастни, всички, свързани от невидимата нишка на историята. Тук, сред имената на героите, ехти тържественото слово, напомнящо ни за саможертвата на тези, които мечтаеха за свободна България.

147 години. Един миг във вечността, но цял живот за един народ. Всяка улица, всяка стара фасада на Русе носи белезите на времето – някога бойно поле, сега дом на поколения, родени в мир. Какво ли биха казали Панайот Хитов, Захари Стоянов, Баба Тонка, ако днес можеха да вървят сред нас? Може би биха се усмихнали с гордост, може би биха ни попитали: „Как пазите свободата си?“

Деца в народни носии рецитират стихове. Старци със сълзи в очите слушат химна. Венци от цветя покриват паметниците. Русе не забравя. Русе помни. И докато ехото на камбаните отеква в утринното небе, ние си обещаваме – ще пазим този дар. Защото свободата не е даденост, а завет. Завет, който днес е в нашите ръце.

В този ден на преклонение улиците на града са изпълнени със знамена, усмивки и разкази за миналото. Училищата организират открити уроци, в които децата научават за подвизите на предците си, а музеите посрещат посетители, жадни да се докоснат до свидетелства на онази бурна епоха.

В този ден. В този така тържествен ден смирени родолюбци, вярващи и борещи се за бъдещето на България, на своят град и своите деца поднесоха венец, почетен и славен в памет и поклон на героите загинали за Русе!

Свободата има своята цена, но тя е безценна. И затова, докато стоим рамо до рамо в този паметен ден, нека си припомним, че нашето бъдеще зависи от паметта ни за миналото.